Д ве млади жени бяха убити на голям столичен булевард. Те не се върнаха в домовете си, не се върнаха при своите семейства и приятели.
Точната дума е “убити”. Защото когато седнеш зад волана на автомобил, употребил алкохол или наркотици - а понякога и в зловещата комбинация от двете, все едно насочваш пистолет и дърпаш спусъка. Същото се отнася и за високата скорост. Прекрасното превозно средство автомобил може да е най-опасното оръжие - това е казано отдавна и многократно потвърждавано във времето.
Сега оплакваме два рано погубени живота. Вайкаме се, нареждаме, правим тежки констатации. Не беше ли същото и при други знакови инциденти? Например при катастрофата с журналиста Милен Цветков. Тогава някои отбелязваха, че известността на покойния тв водещ и начинът, по който бе “убит”, могат да донесат промени за добро. Него няма как да върнем, но поне нещо да мръдне в положителна посока в неравната война, която се води по пътищата ни.
Промени ли се нещо, мръдна ли? Не.
Ужасяващата случка с рецидивиста Георги Семерджиев и двете му жертви за пореден път извади на показ - без маска и без грим, условията, в които живеем, откакто се помним. Корупция на всички нива - този човек е прикриван, купувал си е компромис, след компромис. Полицията си е затваряла очите, а ако се вярва на вътрешния министър Бойко Рашков - дори му е помагала.
Безнаказаност в плашещи измерения. А хората с това чувство в България, използващи автомобила като автоматично оръжие, са много. Чет нямат.
В тази връзка няма как да се пропусне вчарашното изказване на премиера в оставка Кирил Петков. Той обяви "война на всички рецидивисти зад волана, особено тези, които шофират под въздействието на наркотични вещества. Война на всички, които имат агресивно поведение на пътя…”
Може ли да се обявява война, при условие, че тя отдавна бушува и взема жертви? И че рецидивистите зад волана първи са я обявили и на държавата, и на онези, които опитват да живеят по правилата?
А всъщност държавата не води война. И сега не изглежда да води. Ако го правеше, хора като Георги Семерджиев щяха да са “на топло” или без право да шофират, когато са на свобода. Държавата липсва. Нейните усилия в завишаване на глоби и санкции не водят до резултат, защото рецидивистите намират начини да ги заобикалят.
В квартала ми миналата година бе завършена отсечка на метрото. Прекрасно. Беше направена и цяла нова улица - преди на същото място имаше поле, някакво петно, което не се използваше за нищо. Сега улицата свързва немалък участък, там са две от спирките, паркират се коли и т.н. и т.н.
Удобство си е. Но се случва и още нещо - улицата се използва от местни “кисели гъзари” за скоростна отсечка с техните евтини или по-скъпи “бегачки”. Старт-финална права, първи завой, втори, има и още един, който е доста остър… Истинска “Формула”.
А грамадният и безплатен паркинг на последната спирка на метрото пък се използва за сбирки пак на същите и много друго с техните “бегачки”. Това ли е предназначението му? А на улицата?
Не дай Боже, някой ден може да стане трагедия. Някой “киселяк” ще погуби живот, а може би и своя, ще нанесе щети. Ще упражни за пореден път прословутото българско чувство за безнаказаност и непукизъм. Защото му е прощавано, заобикалял е правилата под носа на държавата и нейните органи.
А ние ще се вайкаме като сега, ще правим бдения и тежки заключения.
Всъщност гонките по големите булеварди и такива квартални улици не са спирали. И тук стигаме до още една тема, коментирана в миналото. В България няма писта за моторни спортове, която да се използва и от хора, които искат да излеят излишния си адреналин със своите бегачки или с такива, които може да се наемат там заедно с инструктори. Такава писта има съвсем наблизо - в Серес. Тя може да служи за много неща - включително по отношение на научени умения, а ще носи и пари.
Държавата отсъства и тук. Тя може да прояви инициатива, може да участва в дружество с апорт със земя (например), може пък да се намерят бизнесмени, готови да вложат пари в такова съоръжение без претенцията да е за Формула 1.
Но какво да очакваме от държава, която построи стадиони и зали в села със стотина човека. По ясни причини.
Така си я караме. Караме, но доникъде не стигаме. Казват, че културата по пътищата отразява културата навсякъде другаде - в целия обществен живот. И констатацията е тъжна, но вярна.