Е дин неделен следобед през 1953 г. бившият военен инженер Джон У. Хетрик шофира своя Chrysler Windsor от 1948 г. на път за фермата със съпругата и 7-годишната си дъщеря. Случката се разиграва в Пенсилвания. На три мили от Нюпорт той се разсейва от елен, пресичащ пътя, не забеляза навреме камък отстрани на пътя, натиска спирачките, но колата влиза в канавка. Той и съпругата му инстинктивно протягат ръце във въздуха, за да предпазят дъщеря си от удар на главата й в предния панел.
За щастие никой не пострадва при инцидента, но Хетрик не можеше да спре да мисли за него и по-специално – как биха могли да бъдат защитени пътниците в подобна ситуация. През 1953 г. Хетрик патентова дизайн на възглавница, който съществува само на хартия.
Той включва резервоар за сгъстен въздух под капака и надуваеми торби, разположени на волана, в средата на арматурното табло и в жабката. За пътниците отзад възглавниците са скрити в задната част на предните седалки. Вентилът на цилиндъра се отваря и надува торбичките всеки път, когато натискът върху неговата пружинна ключалка се облекчи в следствие на удар.
Хетрик няма достатъчно средства, за да доразвие изобретението си, затова предлага идеята си на големи автомобилни компании. Не получава отговор.
През същата година, само три месеца по-късно, е регистриран нов патент, но в Германия, той е на местния изобретател Валтер Линдерер. Системата за безопасност на Линдерер се основава на подобен принцип - сгъстен въздух, изпускан от цилиндъра след удара на бронята или от самия водач, бързо запълва въздушните възглавници. След подробни проучвания на тази технология в Европа, още през 60-те години става ясно, че въздухът няма време да напълни системата с необходимата скорост. Това прави въздушните възглавници на Линдерер-Хетрик неефективни.
Mercedes-Benz
Първи тестове на въздушна възглавница при челен сблъсък
В края на 50-те години Ford и General Motors също започват сериозни експерименти по тази тема. Техните инженери бързо разбират, че схемата ще работи, ако сензор може да засече сблъсък навреме, а самата въздушна възглавница да може да се надуе в рамките на 40 милисекунди или по-малко.
Следващият значим пробив идва в Япония, където през 1963 г. изобретателят Ясузобуро Кобори измисля как въздушната възглавница на се надува моментално. За да направи това, той използва пиропатрон с химически реагенти, които при задействане осигуряват мощно освобождаване на азот. Това се случва при мигновената реакция на натриев азид с калиев нитрат. Дизайнът се оказва прост и ефективен. Именно този вид, с малки модификации, се използва и днес в съвременните въздушни възглавници.
Липсва само едно - подходящ сензор. Точно той е изобретен от американеца Алън Брийд четири години след японското откритие. Дизайнът на Брийд, чиято идея, между другото, той продаде само за $5, се счита от мнозина за отправна точка в историята на въздушните възглавници. Едва след това, в началото на 70-те години, Ford предлага първите автомобили, оборудвани с въздушни възглавници. Вярно, не серийни, а само експериментални прототипи.
И така, през 1967 г. Алън Брийд събира всички предишни изобретения, включително собствения си сензор, и показва, че системата работи надеждно и напълно безопасно. Възглавницата му е умело проектирана. Точно преди човешкото тяло да влезе в контакт с раздутата възглавница, известно количество газ се изпуска от нея, като така се омекотява удара на тялото във възглавницата. Същата година Mercedes-Benz започва да разработва въздушни възглавници за своите автомобили.
Горе-долу по същото време Националната администрация за безопасност на движението по пътищата (NHTSA) започва да набира сила в САЩ. Агенцията налага от 1968 г. всички автомобилни производители да оборудват новите автомобили с предпазни колани. Подобно изискване за въздушни възглавници е многократно отлагано.
Така първият масово произведен и цивилен автомобил с въздушна възглавница (преди това Ford тества въздушни възглавници само с държавни служители) през 1973 г. е Oldsmobile Toronado, който използва системата на Брийд. Година по-късно GM пусна своя собствена система за безопасност ACRS и я предлага като опция за автомобили от марките Cadillac, Oldsmobile и Buick. В тях е инсталиран ACRS за водача и предния пътник, плюс допълнителна въздушна възглавница за коленете на водача.
На по онова време битува мнението на специалистите, че трябва да се избере или предпазен колан, или въздушна възглавница, но не и в комбинация, защото, смята се тогава, тя може да доведе дори до смърт на човека.
През 80-те години автомобилните производители започват да се отдалечават от първоначалната си визия за въздушните възглавници като алтернатива на предпазните колани. Възглавниците започват да се наричат допълнителна система за задържане (SRS).
Mercedes-Benz
През 1980 г. Mercedes-Benz представя първата комбинация въздушна възглавница за водача с предпазен колан в S-Class Saloon и Coupé (W126)
И тук стигаме до момента, в който започна тази история, през 1980 г. Mercedes-Benz за първи път монтира въздушна възглавница за водача като опция и като допълнение към предпазните колани на своя топ модел W126. Тази комбинация и днес се счита за най-ефективната. Mercedes демонстрира тази комбинация през февруари 1981 г. на изложението в Амстердам.
Porsche прави 994 Turbo с въздушни възглавници за водача и пътника в стандартното оборудване през 1987 г., първият в света, който го предлага. Инженерите на Porsche разбират, че пестенето от безопасност е последното нещо, което трябва да се направи.
Първият японски автомобил с въздушни възглавници е Honda Legend. През 1988 г. Chrysler става първият автомобилен производител в САЩ, който предлага въздушна възглавница като стандартно оборудване.
Съединените щати остават пионер в това отношение. През 1991 г. всички минивани Chrysler без изключение идват с въздушни възглавници. Jeep Grand Cherokee от 1992 г. е първият SUV с въздушни възглавници, Dodge Ram от 1993 г. - първият пикап. През 1990 г. във Вирджиния се случва първият регистриран инцидент между два автомобила с въздушни възглавници.
Американски закон от 1991 г. налага всички пътнически автомобили и пикапи, произведени след 1 септември 1998 г., да имат въздушни възглавници за шофьора и предния пътник като стандартно оборудване.
Европа изостана малко по този въпрос. Може би защото скоростите тук са по-ниски и има много по-малко V8 двигатели на глава от населението. Най-популярните модели нямаха задължителни въздушни възглавници като стандарт до началото на 90-те години. През 1991 г. в Европа само BMW, Volvo, Honda и Mercedes-Benz предлагат въздушна възглавница като стандарт и то само за най-скъпите си модели. Въпреки това, възглавниците скоро навлязоха в по-масовите сегменти. Днес има въздушни възглавници за коленете, странични въздушни завеси, странични въздушни възглавници за торса, въздушни за седалките, централни въздушни възглавници и други.
Има дори въздушна възглавница в предпазния колан, а през 2012 г. Volvo представи първата въздушна възглавница за пешеходци с V40. А Honda Gold Wing е първият мотоциклет с въздушна възглавница.